Странно е за мен самия. Не съм вярвал, че ще се чувствам така. Не съм и предполагал, колко дълбоко ще ме засегне смъртта на човек, когото не познавам лично. Дори творчеството му не е в топ 3 на любимите ми изпълнители и нямам албуми на Soundgarden или Audioslave в колата. Със сигурност ми харесва много и му се възхищавах, но нямах представа, че новината за неговата странна смърт ще ми се отрази по този драматичен начин. Явно това ще е моят начин да скърбя за Крис Корнел (Chris Cornell). Такива моменти са прекалено лични и не знам дали има смисъл да се обсъждат с когото и да било, но от друга страна, изглежда това е поредния път, в който просто трябва да пиша, за да изкарам скръбта от мен и да мога да продължа.

На 18.05.2017г. си седях в едно обучение в международната централа в Некарсулм, Германия на фирмата, за която работя. Малко преди обяд, двама от моите приятели ми изпратиха в месинджъра на файсбук статии, че Крис Корнел е бил намерен мъртъв (!!!). На 52 години. WTF!?!? Точно това им отговорих и на двамата. В първия момент ми се струваше, че това е някакво недоразумение. Не можех да ги прочета веднага, седейки на масата и обграден от хора. Малко по-късно успях. Вечерта след като се прибрах в хотела четох доста от това, което се изписа в социалните мрежи и гледах разни клипове. Един от най-адекватните текстове, които прочетох свързани с разсъждения около евентуалната причината за смъртта на Крис, беше този.

Може би, това, което ме шокира най-много и направо не ми дава мира все още, е, че в тази смърт, точно в този момент, НЯМА НИКАКВА ЛОГИКА! Знам, че звучи инфантилно и субективно, но той не трябваше да напуска този свят сега – имаше толкова много за какво да живее…

Преди една година, на 10.05.2016г. го гледах в Пловдив, на сцената на Античния театър. Тогава той създаде една неповторима и запомняща се атмосфера само с гласа си и една акустична китара.

След концерта ме домързя да седна и да напиша статия за преживяването ми тази вечер. Бях изненадан също, защото ми хареса повече отколкото очаквах. Моите най-любими банди са Pearl Jam и Alice In Chains, а Stone Temple Pilots и Soundgarden просто си вървят в комплект с тях по много причини и няма смисъл да изпадам в подробности за връзките на всички членове на тези групи по между си. След като бях сбъднал вече мечтите си да видя PJ & AIC наживо, дори по 2 пъти, отидох да видя и чуя Крис, защото „ми беше дошъл на крака“ човек от тази особена сиатълска порода, а и обичам акустичните изпълнения. Сигурно фактът, че успя да предизвика огромно вълнение и възхищение с толкова малко техника и съвсем обикновено и семпло излъчване, ме накара да го уважавам още повече.

Относно вълнението – спомням си, че бях настръхнал и не можех да спра да пея с него на „River of Deceit“, както се чува и от клипа тук. Абсолютно непретенциозно поведение и контакт с публиката, сякаш споделяше с приятели. Голям! За това, колко добър певец, музикант и текстописец е той, може да се говори с часове. Мога да се губя и намирам в неговите текстове, да оглушавам от шум и дисхармония, както и да потъвам в безвремие в лиричните и меланхоличните му песни, без значение дали са видели бял свят под името на Soundgarden, Audioslave или просто Chris Cornell.

Яд ме е и не мога да си намеря място!

Не трябваше да става така! Той трябваше да е още жив, да се радва да децата си, докато растат, да обича жена си и да получава нейната любов, да пее, да вдъхновява, да спасява и да се раздава, както той си знае и може най-добре! Сълзи и буца в гърлото ми. Не знам дали заради това, че имам две прекрасни дъщерички или просто заради „завидните“ 36 години, на които съм вече, но забелязвам, че все по-често разни ситуации могат да извикат сълзите ми. Както радостни, така и тъжни. Откакто Крис го няма, мислейки за това, защо се е случило така, на няколко пъти се просълзявах. Добре че няма никой покрай мен в тези мигове. Не мога да си представя, че няма да мога да ги гледам как се превръщат в деца, а после и в хора и че няма да съм до тях в ключовите моменти от живота.

Крис изпълнява „Hunger Strike“ с децата си на сцената в Сиатъл, 03.10.2007г. Reference: Alex Hurtado.

Покрай концерта му в Пловдив четох някъде, че личното му състояние възлизало на около 16 милиона долара и че двамата с жена му през 2012г. са основали фондация за закрила на деца. Преди 1-2 години беше успял след някакви юридически спорове да си върне правата върху Temple of the Dog и планираше да преиздадат албума им ремастериран; бяха се събрали със Soundgarden и са били на турне. На 17.05.2017г., вечерта преди смъртта му, са имали концерт в Детройт. Правели са планове за почивка с жена му, а през миналия уикенд е летял към къщи, за да си открадне малко време със семейството си. Казват, че според разследването, официалната причина за смъртта му била „самоубийство“ чрез „обесване“. Това е толкова нелепо. Защо!?!? Вчера попаднах на този клип, на някакъв рус младеж:

Казаните неща ми се струват смислени, а смъртта му – още по-безсмислена и някак си все още не мога да го проумея напълно. Тъга… Трябва да има начин да се върне, да остане жив! Като в клипа на Nearly Forgot My Broken Heart. Хора като него са нужни тук и сега на целия свят. Сигурен съм, че е имал планове за бъдещето със семейството си, а не за примката. Според мен, той бе успял да превъзмогне зависимостите си и да бъде светъл пример за помъдряване с възрастта. Светъл пример, нужен на много хора по света. Светлина. Винаги има нужда от хора като него, който са осъзнали смисъла да правим света около нас по-добър. Поклон!

Следващите думи на Том Морело (Tom Morello) – китариста на Rage Against the Machine и Audioslave публикува на 27.05.2017г. – деня на погребението на Крис, ме просълзиха още веднъж:

„The Promise“ е последният му сингъл, който е написан за едноименния филм, създаден по исторически събития за Арменския геноцид и падането на Турската империя. Ето какво е казал Крис по този повод в една статия:

The film and plot are your band mates and the song has to be true to the story and the characters in it. ‘The Promise’ to me is mainly about paying homage to those we lost in the Armenian Genocide, but it’s also about shining a light on more recent atrocities. The same methods used in the Armenian genocide were used to carry out crimes against humanity in Bosnia, Darfur, Rwanda and right now in Syria on multiple fronts, contributing to a massive global refugee crisis. Unfortunately, the words ‘never again’ seem like just words when we recall these mass executions of the twentieth century, as well as renewed racism and prejudice around the world. Even in the U.S., the warning signs – isolating groups based on race and religion – are evident. We really need to tell these stories and keep telling them in as many different ways as we can. As humans, we have a tremendous capacity to trudge ahead in our lives and not look at the difficult and challenging moments… but I think it’s important. Educating ourselves on the past is the best way to understand the present and avoid future atrocities by understanding and intervening. We must educate and stand as one to combat this fear and violence and as citizens of the world, work to protect each other’s human rights.

Въпреки че ежедневието ми без него няма да се промени на практика, там някъде вътре в мен ще има една празнина, която едва ли някога ще бъде запълнена. Ще остане завинаги тъгата, че там някъде през океана, него вече го няма. Няма да дойде пак до България, няма да напише следващата си творба, на която да се радваме, няма да види порасналите си деца и да държи ръката на жена си до заветни старини. В мен обаче ще остане един светъл спомен за него, който ще нося в сърцето си и ще предам на децата си.

Сбогом, Човеко, Крис! Надявам се да те срещна пак, ако не в този живот, то в следващия. Тогава аз ще взема и моята китара и ще попеем и посвирим заедно. Точно затова има смисъл да живеем повече от веднъж.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *