Вчера (27.01.2016г.) гледах игралния филм с участието на Мариус Куркински „Някой посети душата ми“, по част от романа „Братя Карамазови“ на Ф. М. Достоевски. Прожекцията беше от 19:00ч. в кино Люмиер, а билетите бяха подарък на жена ми от режисьора на филма. Това се бе случило случайно, няколко часа по-рано, след негов пост във facebook, че подарява 4 билета и пита за желаещи да видят новия филм.

От една страна Мариус Куркински несъмнено е актьор от класа. Признавам, че не съм се сблъсквал с много от неговите изяви и превъплъщения, но дори малкото му роли, които познавам, са оставили у мен чувство на възхищение пред таланта му. И този път беше така. В този „филм“ той играе няколко роли, но по-голямо уважение отдадох на дикторските му способности, които изключително умело и правдоподобно пресъздават вариация от чужди емоции. Операторското майсторство също беше на ниво. И толкова.

Отдавна не се бях чувствал толкова тъпо.

Повествованието на този филм, самата история, пресъздадена от актьора, режисьора и оператор беше толкова скучна, досадна и тягостна за мен, че след 5-тата минута на филма си дадох сметка, че от доста време насам не съм прекарвал по-безсмислени час и половина от живота си. Наистина, това е лично мнение и възприемането на изкуството е едно от най-субективните неща в ежедневието ни, но в случая мога да кажа единствено това. И не, не бих препоръчал този филм на хората от обкръжението си, но не бих ги спрял, ако искат все пак лично да го преживеят, най-малкото заради труда на хората, стоящи зад този проект.